Думата “power” е сложна за превеждане на български език – в зависимост от контекста тя може да е “сила”, “власт”, “възможност”. Навремето Мао беше казал, че “властта/силата идва от дулото на пистолета”. Интересно е преплитането на власт и сила – властта не е само сила, трябва и легитимност за постигането на авторитет. В областта на политическите науки (не че ми е ясно защо се смятат за наука) има множество аргументи по въпроса кое какво точно означава, които обаче в реалния живот се свеждат до това кой може да упражнява сила легитимно и по принцип отговорът в демократичните общества е “служителите на Министерството на вътрешните работи”(1).
За да слезем обаче от “висините” на кулата от слонова кост на социологията и политологията, предлагам един практически казус: четирима цивилни полицаи нахлуват в дома ви в полунощ и нанасят множество телесни повреди на четирите члена на вашето семейство и на ваш гост от съседна страна. По първоначални данни – по погрешка, защото адресът бил сбъркан. Доколкото се знае, служителите са се идентифицирали пред един от членовете на семейството, който разбира се (за демократична държава) ги е пуснал да влезнат. Сега е моментът да се отбележат три неща – 1. полицаите са цивилни; 2. часът е около полунощ ; 3. в последните месеци има зачестили случаи на фалшиво представящи се за полицаи престъпници, като част от тях са с фатален завършек. С оглед на тези обстоятелства, когато полицаите, цитирам, “влизат по малко по-бърз начин” и в резултат на което се появява пукнат череп и множество синини, какво биха си помислили хората в дома, особено ако са и от малцинство в страната?
Съобщението за това се появява чак три дни по-късно (както се казва, “екшънът се е разиграл” в петък вечерта, а новината се появява в понеделник следобед). На следващия ден следват парламентарни престрелки – все пак служителите на реда са подчинени на МВР. Разбира се, във всяко демократично общество използването на сила е предмет на много дебати, но правната рамка и човешките права би трябвало да са в основата на всяко действие. Нека добавим към този практически казус още няколко елемента – 1. гореспоменатото МВР води изключително активна дейност в последната една година (макар и не особено активна дейност в събирането на доказателства) и изисква създаването на специализирани съдилища (т.е. изпълнителната власт иска да има политическо влияние в правосъдната система); 2. подобни ‘грешки’ не са прецедент ; 3. служителите на това МВР разполагат с “пълна оперативна свобода”. Понеже все пак става дума и за държавни институции, да допълним и политическата картина – 1. действията на МВР са един от най-големите стожери на управляващата партия; 2. министърът, начело на това МВР, се оглежда за възможност да излезе от сянката на лидера на политическата партия и се очаква да бъде кандидат на президентските избори; 3. един от пострадалите е лидер на младежки клон на политически партия с голямо влияние в региона, която е демонизирана от управляващото мнозинство.
Какво става после? Премиерът заявява, че го е срам и че иска наказания за превишилите правомощията си полицаи – една напълно адекватна реакция. И все пак, до преди изслушването на министъра на вътрешните работи отново се подчертава, че става въпрос за сбъркан адрес. На изслушването обаче изведнъж се оказва, че ставало въпрос за правилния адрес и се съобщава за замесени проститутки. Според министърът се оказва, че лидерът на местната политическа сила си е поръчал проститутки, които са дошли на адреса явно без това да забележат майката, бащата, дъщерята, или госта – става въпрос за “сигнал за поръчани момичета”. Или пък не? Същият този освен, че си ги е поръчал е и “посредничел между сводника и проститутките”, докато майката “не е знаела за заниманията на сина й”. Добре, нека приемем че местният политически лидер на младежкото звено на малцинствена партия е не само сътрудник на сводник, но и си поръчва собствените проститутки, чието присъствие остава незабелязано за неговата фамилия (според разработката на полицията, защото иначе трудно може да се прецени защо бащата, бивш полицейски служител, “не оказва съпротива” и пуска цивилните органи на “реда” да влезнат безпрепятствено). Същите тези органи на реда тогава реагират на място на първия женски силует и “влизат по малко по-бърз начин”, разбирай, удрят с все сила вратата в главата на дъщерята (а после е имало и предложения нейното медицинско да се прикрие срещу подкуп). Това е историята на този практически казус, една “рутинна” според думите на министъра процедура.
Забележително заплетен казус, нали? Особено когато и не е ясно дали е имало прокурорска заповед за влизане, има ли доклад за операцията (и ако има, включено ли е “използването на сила” в него), в това жилище ли в крайна сметка е трябвало да се проникне, има ли предложен подкуп. Каквито и да са отговорите обаче това няма да помогне нито черепът на момичето да зарасне, нито да се изтрие психологическия шок…нито, надявам се, да се отслаби натиска за прозрачност в работата на изначално проблеми институции като МВР. Съвременното демократично общество се гради на правната норма, на внимателно регулиране на отношението власт – (физическа сила) и не на последно място именно на прозрачност.
В България много биха казали, че обстановката е особен случай, който изисква особени мерки и именно затова трябва да се подкрепят действията на полицията, дори когато са малко “по-сериозни”, разбирай брутални. Нека обаче не отъждествяваме клиповете по телевизията с “воля за борба с престъпността”. Да, безнаказаността на прехода – и в областта на физическите престъпления, и в областта на измамите, и в политическите кръгове в ляво, дясно, център, горе и долу, е несправедлива и ужасна – дотолкова, че хората се прехласнаха по “мутрите” (клуб НЛО добре го пее – “Ех, как искам да бъда охранителен бос / със висяща присъда и със скрит сплескан нос / Да ме пазят петима на незнаен адрес / а в гаража да има чисто нов мерцедес.”). Да, безнаказаността води до повече престъпност поради липса на страх от “държавата”. Това обаче поражда два въпроса. Първо, с какво това ще се промени ако продължи добре познатата сапунка “ние ги хващаме, те ги пускат” (като съвсем отделен проблем е и да се гарантира, че това няма да се използва като политически инструмент, както и че няма да се насочва политически срещу ‘избрани’ престъпници)? Погледнато морално-етично, можем ли да приемем да осъждаме на “килограм”, ако дори и един от 10, от 100 души, е всъщност невинен? И можем ли да приемем като общество принципа “виновен до доказване на противното”? Второ, това ли е нашата представа за държава – едно МВР, което раздава ритници наляво и надясно и един парламент, който служи за обмен на обиди между политически “сили” със силно компрометирани (престъпления или некомпетентност или и двете) фигури? Дали все пак държавата не трябва да се ‘вижда’ и другаде освен по униформата на служителите на МВР и по печатите на НАП, като например в образованието, здравеопазването и заетостта?
В момента в България се получава леко парадоксална за праволинейното мислене картина – повече ‘полиция’, но повече престъпления и по-малко от тях разкрити. Като начало, можем да си зададем въпроса дали използването на МВР и като ПР агенция от страна на управляващите всъщност не е контрапродуктивно на техните декларирани цели – силната медиатизация, търсена и поощрявана от правителството с цел да си подкрепи рейтингите, тъй като полицията е един от малкото на брой ‘успехи’ (т.е. политики, които носят гласове и подкрепа) дава твърде голяма почва за изява и на задържаните заподозрени, които могат да мобилизират медиите и на своя страна. Още повече, след една година на подобни акции те вече не са нещо ново и желано (все още се сещаме за имената на първите 2-3 акции, обаче вече загубихме бройката и имената на последните – защото вниманието на избирателите изисква все повече и повече, за да бъде спечелено, то не може да се задържи от един и същи спектакъл, колкото и е да интересен), а могат лесно да се мобилизират от страна на защитата. Накрая все пак един реторичен въпрос – как успяват повечето западни страни да се справят с не по-малко престъпност (включително с терористични заплахи) без клипове на МВР и погрешно бити граждани?
Социалната сфера не е физически закон с отделни, независими една от друга сфери с ясно дефинирани причинно-следствени връзки. Горепосоченото увеличение на престъпленията е свързано с цялостната политика на правителството, но също така и с по-големи глобализационни (финансовата и икономическата криза) и структурни (20 години без визия и цел, а само лутане от избори до избори) фактори. Когато си докаран до отчайващо състояние изборът ти е изключително стеснен – само се поставете в положението на уволнените наскоро от ДАНС, които са тесни специалисти с високо развити, но малко на брой и специфични умения, за които вече няма легално приложение (подобен сценарии беше в основата на генезиса на следсоциалистическата престъпност). Ето защо използването на власт (част от която е директната ‘власт’ на силовото министерство, но също така и ‘властовите ресурси’ на всички други министерства) трябва да се поставя в цялостния структурен контекст и да се отчитат възможните взаимодействия – другото е само гонене на рейтинг. Силно препоръчвам анализа на Анатоний Тодоров за вижданията за сила/власт на това правителство, подчертано и от житейския път и психологическата настройка на ръководните фигури. За това правителство рейтингите и събирането на “власт”, политиката на “днешните новини” и въобще краткосрочните успехи са издигнати в култ и цел само по себе си. В същото време, България е изправена пред сериозни предизвикателства, които ще се усетят след края на това управление, но са ясно очертани – изключително неравномерно развитие на регионите в страната, което ни обрича на проблематичен и бавен ръст в национален мащаб (свързано и с проблемите на раждаемостта, както и цялостното застаряване на населението); засилена ‘сенчеста’ емиграция (подпомогната и от свободното движение в ЕС), този път не просто на хора, които търсят работа в чужбина, а от страна на най-компетентните и обещаващи кадри, които са извадени от България на възраст между 16-18 години – достатъчно рано, за да се адаптират бързо и безболезнено към една чужда по принцип среда; и разпадането на образованието, което трябва да осигури бъдещето на държавата чрез една напредничава икономика на знанието, и културата, която е социалното “лепило” за едно общество, или по-общо казано ерозията на социалния капитал на Путнам. Тези три кризи са свързани и взаимно засилващи се, предшестват финансовата криза и ще останат след нея, и са изключително сложни за решаване. Именно тук трябва да дойде държавата, при това видимо, а това и ще подпомогне работата на полицията. Но да се използва полицията, за да се лекуват симптомите на тези проблеми е скъпо, неефикасно и даже опасно, а има и меко казано неприятни последици като гореспоменатия практически казус. Затова и МВР не трябва да се защитава при всякакви условия, а да бъде разгледано в контекста на голямата социална система, която наричаме България – но докато то е в основата на рейтинга, това не би могло да стане. За обикновения човек обаче остава дилемата дали следващия път да отвори вратата си на “нашата полиция която ни пази” или … всъщност има ли “или” срещу силата, идващата от дулото на пистолет?

(1) Един много интересен псевдо-политфилософски въпрос е могат ли хората да живеят без сила/власт/принуда. За момента почти няма някакъв сериозен и успешен експеримент изключае някои експерименти на ранните утопични социалисти от 18-ти и началото на 19-ти век като Фурие – но пък според анархистите може и трябва (дали пък тук не виждаме леко изтъняла границата с крайния либертанианизъм?).

Advertisement